КАБИНЕТ "РОНСАР"

ОТКРИВАНЕ НА КАБИНЕТ „РОНСАР“

21 май 2014 г. , 11.00 ч., 314 кабинет

П Р О Г Р А М А

1.     Тържествено откриване на кабинет „Ронсар“ с прерязване на трикольорна лента от Стефани де Мортие, Аташе по сътрудничество в областта на френския език - Представителство на Френския институт в гр.Варна и проф. д-р Христо Бонджолов, Декан на Филологически факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“.

2.     Слово за историята на кабинета от проф. дфн Паисий Христов.

3.     Приветствие от Стефани де Мортие, Аташе по сътрудничество в областта на френския език - Представителство на Френския институт в гр.Варна.

4.     Приветствени думи от проф. д-р Христо Бонджолов, Декан на Филологически факултет.

5.     „Ронсар-живот и творчество“-презентация на студенти от специалността „Приложна лингвистика с френски език“.

6.     Рецитация на стихотворения от Ронсар на френски и български език.

7.     Награждаване от г- жа Стефани де Мортие на най-добрия студент с френски език за учебната 2012-2013 г.

8.     Представяне от доц. д-р Людмила Иванова на сборника „Общуване без граници“, продукт на националната Уебконференция за студенти и докторанти, посветена на 50-годишния юбилей на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“.

МАТЕРИАЛИ  ЗА КАБИНЕТА "РОНСАР"

АВТОБИОГРАФИЯ

1524 – En septembre Pierre de Ronsard est né au Manoir de la Possonnière en Vendômois, région où réside le plus souvent la famille royale

1536 – Ronsard entre au service des Valois

1539 – Ronsard devient écuyer à l’Ecurie royale et se prépare à une carrière militaire

1540 – Débuts d’une relative surdité qui interdira à Ronsard la carrière des armes

1542 – Ronsard revient en Vendômois et se consacre à la poésie contre le gré de son père. Il écrit ses premières odes.

1543 – Ronsard est tonsuré et fait vœu de chasteté

1544 – Ronsard se rend à Paris pour faire des études et fait connaissance avec l’helléniste Jean Dorat

1545 – Ronsard rencontre à Blois Cassandre Salviati qui l’inspire à écrire les « Amours » de 1552-1553

1549 – Publication de la « Défense et Illustration de la langue française »

1550 – Publication des quatre premiers livres des « Odes » et du « Bocage »

1552 – Publication des « Amours » (sonnets à Cassandre) et  du cinquième livre des « Odes ». Ronsard devient célèbre.

1553 – Publication du « Livret de folastries » et de la deuxième édition des « Amours »

1555 – Troisième édition des « Odes ». Publication de la « Continuation des Amours » et des « Hymnes »

1556 – Publication de la « Nouvelle Continuation des Amours » et du second livre des « Hymnes »

1558 – Mellin de Saint-Gelais est mort. Ronsard lui succède et devient aumônier ordinaire et conseiller du roi Henri II

1560 – Ronsard occupe la place de poète et aumônier du roi Charles IX. Première édition collective de ses « Œuvres »

1562-1563 – Publication des « Discours »

1565-1566 – Charles IX offre à Ronsard le prieuré de Saint-Cosme et le prieuré de Croixval

1567 – Deuxième édition collective des « Œuvres » de Ronsard

1570 – Ronsard rencontre Hélène de Surgères

1571 – Troisième édition collective des « Œuvres » de Ronsard

1572 – Publication de la « Franciade »

1572-1573 – Quatrième édition collective des « Œuvres » de Ronsard

1575-1576 – Ronsard se retire dans ses prieurés de Croixval et de Saint-Cosme

1578 – Publication des « Sonnets pour Hélène » et des poèmes « Sur la mort de Marie »

1579 – 1584 – Ronsard, malade, séjourne dans ses prieurés

1584 – Septième édition collective des « Œuvres » de Ronsard

1585 – Pierre de Ronsard est mort au Prieuré de Saint-Cosme près de Tours

1586 – Publication des « Derniers vers »

Traductions

ПРЕВОДИ

A Charles IX Ne vous monstrez jamais pompeusement vestu,

L’habillement des Rois est la seule vertu.

Que vostre corps reluise en vertus glorieuses,

Et non pas vos habits de perles precieuses.

D’amis plus que d’argent monstrez vous desireux;

Les Princes sans amis sont tousjours malheureux.

Aimez les gens de bien, ayant tousjours envie

De ressembler à ceux qui sont de bonne vie.

Punissez les malins et les seditieux:

Ne soyez point chagrin, despit ne furieux:

Mais honneste et gaillard, portant sur le visage

De vostre gentille ame un gentil tesmoignage.

Or, Sire, pour-autant que nul n’a le pouvoir

De chastier les Rois qui font mal leur devoir,

Punissez vous vous mesme, afin que la justice

De Dieu, qui est plus grand, vos fautes ne punisse.

Je dy ce puissant Dieu dont l’empire est sans bout,

Qui de son throsne assis en la terre voit tout,

Et fait à un chacun ses justices egales,

Autant aux laboureurs qu’aux personnes royales:

Lequel nous supplions vous tenir en sa loy,

Et vous aimer autant qu’il fit David son Roy,

Et rendre comme à luy vostre sceptre tranquille:

Sans la faveur de Dieu la force est inutile.

Не бляскайте навред със пищни облекла,

Единствен накит Ваш са славните дела;

Не злато и разкош, а доблест който има,

Е надарен, кралю, с осанка несравнима.

Бъдете принц почтен, с приятели богат,

Нещастен е без тях човек дори в палат.

Тачете честността, порядъчните люде,

Съдете подлостта и лошите подбуди;

Живейте все във мир, с добър и весел нрав

И не бъдете роб на болка или гняв;

Бъдете честен, прям и нека на лицето

Да грее доброта, излязла от сърцето.

Щом няма в този свят ни съдник, ни закон

За онзи крал, презрял дълга към своя трон,

От грешки съвестта, кралю, ще Ви предпазва,

За да не трябва бог за тях да Ви наказва.

Това е онзи бог, весел и всемогъщ,

Владетел на света и съдник най-могъщ;

На всеки смъртен той раздава правда строга

И крал или бедняк еднакви са пред бога.

Пред него ние днес молитви ще мълвим

Наравно с цар Давид  да сте му най-любим,

За скиптъра Ви нов да бъде бог закрила –

Без нея в този свят е крехка всяка сила.

                                                      Превод: Атанас Сугарев

Elégie à Hélène.

Six ans étaient écoulés, et la septième année 
Etait presque entière en ses pas retournée, 
Quand loin d'affection, de désir et d'amour, 
En pure liberté je passais tout le jour, 
Et franc de tout souci qui les âmes dévore, 
Je dormais dès le soir jusqu'au point de l'Aurore ; 
Car seul maître de moi, j'allais, plein de loisir, 
Où le pied me portait, conduit de mon désir, 
Ayant toujours les mains pour me servir de guide 
Aristote ou Platon, ou le docte Euripide, 
Mes bons hôtes muets qui ne fâchent jamais ; 
Ainsi que je les prends, ainsi je les remets ; 
Ô douce compagnie et utile et honnête ! 
Un autre en caquetant m'étourdirait la tête.
Puis, du livre ennuyé, je regardais les fleurs, 
Feuilles, tiges, rameaux, espèces et couleurs, 
Et l'entrecoupement de leurs formes diverses, 
Peintes de cent façons, jaunes, rouges et perses, 
Ne me pouvant saouler, ainsi qu'en un tableau, 
D'admirer la Nature, et ce qu'elle a de beau ; 
Et de dire, en parlant aux fleurettes écloses : 
« Celui est presque Dieu qui connaît toutes choses. » 

Eloigné du vulgaire, et loin des courtisans, 
De fraude et de malice impudents artisans, 
Tantôt j'errais seul par les forets sauvages, 
Sur les bords enjonchés des peints rivages, 
Tantôt par les rochers reculés et déserts, 
Tantôt par les taillis, verte maison des cerfs.
J'aimais le cours suivi d'une longue rivière, 
Et voir onde sur onde allonger sa carrière, 
Et flot à l'autre flot en roulant s'attacher ; 
Et, pendu sur le bord, me plaisait d'y pêcher, 
Etant plus réjoui d'une chasse muette 
Troubler des écailles la demeure secrète, 
Tirer avec la ligne, en tremblant emporté, 
Le crédule poisson pris à l'hameçon amorcé, 
Qu'un grand Prince n'est aise ayant pris à la chasse 
Un cerf, qu'en haletant tout un jour il pourchasse, 
Heureux, si vous eussiez, d'un mutuel émoi, 
Pris l'appât amoureux aussi bien comme moi, 
Que tout seul j'avalais, quand par trop désireux 
Mon âme en vos yeux bu le poison amoureux.
Là, couché dessus l'herbe, en mes discours je pense 
Que pour aimer beaucoup, j'ai peu de récompense, 
Et que mettre son cœur aux Dames si avant, 
C'est vouloir peindre en l'onde et arrêter le vent ; 
M'assurant toutefois, qu'alors que le vieil âge 
Aura comme un sorcier changé votre visage, 
Et lorsque vos cheveux deviendront argentés, 
Et que vos yeux, d'Amour, ne seront plus hantés, 
Que toujours vous aurez, si quelque soin vous touche, 
En l'esprit mes écrits, mon nom en votre bouche.

Години шест поред отминаха навеки

И седмата върви по стъпките им леки,

През тях аз без любов, свободен и блажен,

Далеч от страст и блян посрещах всеки ден.

Забравил грижи зли, прояждащи душата,

Заспивах с вечерта и ставах със зората.

Единствен господар на волята си, аз

Вървях къде ли не, в какъвто исках час,

Зачетен в Еврипид и Платон – все избрани

Приятели добри и спътници желани;

С тях никога не си сърдит или унил,

Разлистваш ги тогаз, когато си решил,

И носят на духа поука и наслада!

А с някой пуст брътвеж потънал бих в досада.

От книгите си аз щом бивах уморен,

В природата край мен се вглеждах възхитен:

Листа, стебла, цветя, най-прелестни картини

С безбройни цветове – червени, жълти, сини…

Не се насищах тук, изпаднал във захлас:

„Почти е равен с Бог тоз, който те познава,

Велик природен свят, далеч от суета,

От дворцови сплетни и жалка нищета.“

И бродех в самота посред горите диви,

Из пъстрите поля, край брегове красиви,

По пустите скали на кът отдалечен

И в гъсти лесове по стъпки на елен.

Обичах от брега да гледам как реката

Вълна с вълна мени и вие си снагата,

И стеле надалеч пенливите бразди;

Или надвесен пак над нейните води,

Смущавайки мира на този свят подмолен 

Със въдица в ръка, бях много по-доволен

От всеки принц, успял да улови сръндак,

Когото с часове е гонил чак до мрак,

Когато рибка пак изваждах от водата,

Налапала стръвта със кука, слепешката.

Да можеше така любовна стръв и вас

Да привлече във плен, в какъвто страдах аз…

Отново сред треви зелени размишлявам,

Че в своята любов тъй малко получавам,

Че искам ли да дам докрай това сърце,

Е все едно да спра аз вятъра с ръце.

И все пак старостта ще дойде побеляла,

Като магьосник зъл ще промени овала

На вашето лице, в косите ви ще спре,

Любовната искра в очите ще умре;

Дано поне тогаз, дори когато спите,

Ронсаровия стих и име да мълвите.

                                                      Превод: Атанас Сугарев

Comme on voit sur la branche au mois de Mai la rose
En sa belle jeunesse, en sa première fleur
Rendre le ciel jaloux de sa vive couleur,
Quand l’Aube de ses pleurs au point du jour l’arrose :

La grâce dans sa feuille, et l’amour se repose,
Embaumant les jardins et les arbres d’odeur :
Mais battue ou de pluie, ou d’excessive ardeur,
Languissante elle meurt feuille à feuille déclose :

Ainsi en ta première et jeune nouveauté,
Quand la terre et le ciel honoraient ta beauté,
La Parque t’a tuée, et cendre tu reposes.

Pour obsèques reçois mes larmes et mes pleurs,
Ce vase plein de lait, ce panier plein de fleurs,
Afin que vif, et mort, ton corps ne soit que roses.

      

         Любовни увлечения

На клончето през май ти розата да зърнеш

Във първия й цвят, с дъха на младостта,

Когато във сълзи я къпе утринта,

Ще видиш, че от яд небето ще посърне.

А Грация с любов, когато я прегърне,

Със своя аромат изпълва пролетта.

Но бита от дъжда, намира тя смъртта;

Листо подир листо в замята ще се върне.

Така бе и за теб коварна ористта;

Когато млада бе – с омайна красота,

Зла Парка те уби и в пепел те превърна.

Сега над твоя гроб аз плача и шептя,

Със моите сълзи вземи и тез цветя,

Че тялото ти с тях аз искам да загърна.

                              Превод: Василий Иванов

         À CASSANDRE

Mignonne, allons voir si la rose

Qui ce matin avait déclose

Sa robe de pourpre au soleil,

A point perdu cette vesprée,

Les plis de sa robe pourprée,

Et son teint au vôtre pareil.

Las ! voyez comme en peu d’espace,

Mignonne, elle a dessus la place

Las! las! ses beautés laissé choir !

Ô vraiment marâtre Nature,

Puis qu’une telle fleur ne dure

Que du matin jusques au soir !

Donc, si vous me croyez, mignonne,

Tandis que vôtre âge fleuronne

En sa plus verte nouveauté,

Cueillez, cueillez votre jeunesse :

Comme à cette fleur la vieillesse

Fera ternir votre beauté.

                 На Касандра

Ела, дете, да видим розата, която

Разлисти своя цвят от пурпур и от злато

При първите лъчи на идващия ден,

С настъпилата вечер своята премяна

Дали тя пази още пурпурно обляна

И своя цвят прекрасен, напомнящ твоя тен.

Уви, дете, ти виждаш, времето бе малко,

А цветето е веч увяхнало и жалко!

Уви! Уви! Изчезнала е прелестта.

Наистина, Природо, мащеха си лоша,

Защото тази роза, свежа и разкошна,

От утрото живее само до нощта!

И тъй, дете, повярвай, че докато си млада,

и докато за тебе предлагат се наслади

от тоз живот, на който си във пролетта,

ти трябва да береш плода на твойта младост,

защото, като дойде безмилостната старост,

ще падне тъмна сянка на твойта красота.

                              Превод: Василий Иванов

От страх съм обладан, че виждам вече как

Безмилостната смърт към гроба ме привлича.

Учител Аполон ми беше, не отричам,

Но ще ли ме спаси от моя саркофаг;

Не виждам светлина – в очите ми е мрак,

Но виждам моя труп в земята как се свлича.

Щом някой мой другар ме види тъй сломен,

Се връща в своя дом разплакан, натъжен…

На смъртното легло ме всички утешават,

По мъртвите очи целуват ме дори.

Сбогувам се със вас, приятели добри,

Но ще се видим пак! Аз пръв си заминавам.

        Превод: Василий Иванов

По бреговете на Дунава

"Прадядо ми живял далеч…"

[...] Пиер дьо Ронсар (1524-1585) е един от инициаторите на френската "Плеяда" поети, имитатор на Виргилий, Хораций и Пиндар, защитник на родния език. По негово време и по италиански ренесансов образец Франция (ХVІ в.) търси връзка с древни култури и обръща поглед назад във времето, за да формира свой съвременен облик. В някои от творбите на Ронсар се съдържат автобиографични елементи, които и до днес привличат вниманието специално на народите, обитаващи бреговете на Дунава. Една от елегиите му (1554 г.), посветена на поета от "Плеядата" Реми Бело, е основната "изворова база" за потеклото му:

Прадядо ми живял далеч, в една държава,
где Дунавът студен край Тракия минава:
Унгария мини - там, в край възхладен, стар
Наричали "сеньор" маркиза дьо Ронсар...[1]

Самият Ронсар поетично уточнява, че прадядо му маркиз дьо Ронсар бил богат и разполагал с много хора. Един от синовете му станал военен капитан и като тръгнал от родното си място, преминал Унгария и Германия, Бургундия и Шампан, стигнал до Филип дьо Валоа, при когото останал на служба и участвал във военните действия срещу англичаните. За него се казвало, че служил добре на Франция и кралят му дал имоти на брега на река Лоара. Този Ронсар се оженил там и създал потомци, от които произхождал бащата на Ронсар.

Споменатият по-горе документ, намерен от Любомир Йорданов във френската национална библиотека, с генеалогията на фамилията му дава сведения за въпросния прадядо:

Бодуен (Балдуин) дьо Ронсар, от България, капитан на унгарци, които отведе във Франция при крал Филип Валонски, срещу англичаните.[2]

В същия документ, сред сключените бракове на фамилия Ронсар се чете: Луи Ронсар се ожени за Жана Шодрие в 1514 или това са родителите на поета. Бащата е един от изявените военачалници на кралете Луи XII и Франсоа I.

Още преди българо-унгарските войни от 60-те години на ХІV в. в титулатурата на унгарските крале се появява и името "България". Това се свързва не само с икономически и търговски интереси, но и с намеренията на папството да приобщи в духовно отношение българите чрез католиците в Унгария.[3] Известно е, че на Шарл дьо Валоа (1364-1380) е било възложено ръководството на кръстоносен поход, за който крал Филип дьо Валоа (1328-1350) бил направил проект още през 30-те години, т.е. преди да започне Стогодишната война между Франция и Англия (1337-1453). Някои итинерарии и пътеписни бележки от онова време посочват отвъддунавските земи като български, а Дунавът и специално Видинската област отсъстват като граница. Фактите подсказват, че е възможно някой от наследниците на маркиз дьо Ронсар да е бил началник на наемни войници, които да са били на служба в Унгария. А това е често срещана практика през онези времена.

          В не едно произведение Пиер дьо Ронсар подема проблема за националното, понякога подбуден от интересите на Шарл дьо Валоа в Османската империя или защитавайки католицизма от протестантството.[4] В незавършената епическа поема "Франсиада" извежда сънародниците си като потомци на древна Троя, за да подхрани услужливо легендата за генеалогията на франките - идея, която е споделяна още в Ранното средновековие от Фредегар (VII в.): след превземането на Троя, прадядото на франките Франсион, син на един от братята на Еней, побеждава аланите в битка и основава кралство между Рейн и Дунава. Този митологичен топос съвсем не избледнява през вековете на кръстоносните походи, а се превръща в основа на националната идентичност. По принцип, Троя е възлов момент от древната история, подхранила самочувствието на не един народ или нация в Европа. Популярността му върви успоредно с топоса за Александър Велики.[5] Също като италианските поети Ронсар свързва потеклото на албанците със смелия Ахил и Александър Велики![6] В духа на ренесансовото мислене търси да издигне и прослави родната си Франция до величието на древните народи и "велики" личности като Херкулес, Карл Велики или константинополските императори - все достойни за подражание герои, оставили следа в европейската цивилизация. По този модел родната Франция на Ронсар, гордо славена и хвалена по поетичен начин, затвърждава своите древни корени.[7]

Мисловното връщане назад в миналото и подбиране на известни герои/общности, чиито дела са задължително митологизирани, очертава рамката на националната гордост, белег на тогавашната модерност.[8] Индивидуалният подход на Пиер дьо Ронсар с поетичното възпяване и издигане на родното не остава в сянка. То се вписва в общата тенденция на френския ХVІ в., застъпвана в историографията и съчиненията възпроизвеждащи легенди.

Изграждането на национално достойнство върви като червена нишка в богатото творчество на Ронсар, което съчетава класическата му култура на ренесансов ерудит с поетична дарба. Загубил зрението си, но талантливо възпял любовта към любимата, живота си като придворен поет и нещастията на своя народ, доволно почитан приживе във Франция, след като напуска тоя свят е забравен от сънародниците си. Погребан е в манастира "Свети Козма" до град Тур, където в наши дни се помещава музей в негова памет и където е изложена надгробната му плоча.[9] Според бележките на А. Андреевски, тя е поставена през 1607 г. от "духовника Жоаким дьо ла Шатарди, приемник на Ронсар като настоятел на манастира край гр. Тур". Същата "свидетелства за долнодунавския произход на Пиер дьо Ронсар.[10]

Един от последните почитатели и биограф на Пиер дьо Ронсар - Гийом Колте (1598-1659), превежда на френски текста от нея. Преводачът е смятан за реномиран на времето поет, приближен на кардинал Ришельо и за един от първите членове на Френската академия.[11] Оригиналът на надгробната плоча е на латински:

Cave viator, cave sacra haec humus est abi nefaste, quam calcas Humum sacra est, Ronsardus enim iacet hic. Quo Oriente oriri musae, et Occidente commori ac secum inhumari volverunt, hoc non invideant qui sunt supertites nec parem sortem sperent nepotes. Obiit VI. Kal. I an. C)I)LXXXV

Пази се пътниче, пази се, тая земя е свещена. Върви си, нечестиви, земята която тъпчеш е свещена, защото тук почива Ронсар, за когото музите са пожелали да се роди на Изток и да умре на Запад и да бъде погребан с тях. Затова да не му завиждат тези, които са го преживели, нито пък потомците да очакват подобна съдба. Починал на 27 декември 1585 г.[12]

Превод на френски от Гийом Колте:

Arreste, passant et prends garde, cette terre est sainte. Loin d'ici prophane! Cette terre que tu foules aux pieds est une terre sacrée, puisque Ronsard y repose. Comme les muses qui naquirent en France avec Luy, voulurent aussy mourir et s'ensevelir avec luy, que ceux qui luy survivent n'y portent point d'envie et que ceux qui sont à naistre se donnent bien de garde d'espérer jamais un pareil avantage du ciel. Il mourut le 6e jour avant les calendes de janvier, en 1585.[13]

Пази се пътниче, пази се, тая земя е свещенна. Върви си, нечестиви, земята която тъпчеш е свещена, защото тук почива Ронсар, за когото музите родени с него във Франция, пожелали също да умрат и да се погребат с него. Затова онези които са го надживели, да не му завиждат и потомците да не очакват подобна небесна благословия. Починал на 27 декември 1585 г.[14]

Позволявам си да изложа оригиналните текстове с техния превод, защото съдържат едно съществено различие: "музите от Изтока и Запада" на Ронсар от латинския текст са "преведени" на френски само като "френски музи". Тази интерпретация, която е явно съзнателна, би могла да се обясни като подкрепа и емоционална защита на националното или като бягство от чуждото, идващо от Изтока. Непримиримостта към Изтока и извора на вдъхновение на поета Ронсар противоречи на неговото същинско творение. В случая противоречието означава и неприемане на гордия Ронсаров модел, който е изграден от неизбежното връщане към древните герои и цивилизации от Изтока. Без това съчетание националното ядро на поезията му остава осакатено и безпочвено, като дърво без корен. [...]

Свищов или Търново ?

Специално Търновският топос завладява публицисти и романисти в последните десетилетия на ХХ в. Макар и да не става толкова популярен колкото румънските, той си прокарва път заедно с теми, които имат пряка връзка между България от средните векове и Запада (най-вече Франция). В романа "Обгореното перо" (1967) Любомир Костов го поставя наравно с пратеничества на Търновското царство до папството в Авиньон през ХІV в. и с преследванията на богомили в българската държава и техните "посестрими" албигойците в южна Франция.[15] Разказите започват от времето на Йоан Кантакузин (1347-1354) и Йоан V Палеолог, когато съперничеството им за имперския престол улеснява османските завоевания.[16] В Търново цар Иван Александър (1331-1371) взема решение да се търси помощ срещу враговете от Запада. Болярите поддържат мнението да се използват междуособиците във Византия, за да може българският цар да се провъзгласи за "цар на българи и гърци". Към враговете на българската държава са причислени и богомилите - оставили обаче следа във Франция. Един от пратениците на Търновското царство - Петър Търнак (съмишленик на богомилите) - е възпитаник по богословие на парижката Сорбона и ученик на авиньонския папа Климент VІ (1342-1352). Всред болярите има такива, които са положително настроени към феномена "кръстоносци". Действието се развива в България (най-вече в Търново и околностите) и в Авиньон, "Ла Бугри", Прованс. Папата прави опити за помирение между английския владетел Едуард VІІ и Филип дьо Валоа. Срещите му с българите са сълзливо сантиментални и романтични. Оправдават се неуспехите и негативизма на българите спрямо кръстоносците и се подчертава желанието за съюз с Франция срещу общия враг - настъпващите мюсюлмани. Един от приближените графове на Филип дьо Валоа изразява поддръжката на съюза с идеята, че до този момент българите били пренебрегвани като съюзници, а за тях се знаело от редица хроники. Господин дьо Търнак приема кръщение от краля Филип дьо Валоа под името "господин Ронсар" - впоследствие "маркиз дьо Ронсар" - и се оженва за знатна мома, получава имения край Лоара за военни заслуги в битката при Креси срещу англичаните.[17]

Щастливият край на историческия роман, в който са вплетени съдбите на хора от Изтока и Запада и специално от България и Франция, идва и като край на едно начало в белетристиката у нас. За да не предизвика "неверие" у читателя Л. Костов дава "Обяснителна бележка" за концепцията си: Къде река Дунав е най-близко до Тракия? - На юг от Свищов: Търново. А какво значи името Ronsard? Ronce значи трън, а окончанието -ard произход. Т.е. самото име на Ронсар включва и произхода му: търновчанин.[18] Наравно с това се прибавят примери от енциклопедия Littré за българите, станали нарицателно на богомили и еретици, на познати вече авторитети и хипотези, нашироко се пояснява за творческите инвенции на тема Иван Александър - папство, богомилско движение и т.н. Сам по себе си романът изцяло включва топоса с Търново, обогатен с богомилски елемент. Тази комбинация му придава характерна специфика, затвърждаваща българската връзка във Франция. Включването на еретиците в контекста на романа отговаря на съществуващата тенденция в България (от 50-те години нататък) на преразглеждане на богомилското движение като му се придава социален аспект - тогава, в съзвучие с идеологията на комунистическия режим. Наред с това историци и публицисти намират превъзходство на българската култура над латинската цивилизация (Примов, Топенчаров) и възвеличават българската традиция като източник на всеки прогрес.[19] В този смисъл романът "Обгореното перо" се вписва в очертанията на тогавашната идеологическа рамка, своеобразно обогатена с Ронсаров топос и съдейки по свищовските изказвания, този специфичен меланж не се е загубил и до днес.

Може би творбата на Л. Костов е оправдание за направена стъпка срещу "безразличието" на сънародниците му към Ронсаровия произход, засвидетелствано няколко десетилетия преди появата й. Крачката към гордостта на българина от търновския корен на големия поет е направена, "неверието" и читателската усмивка от нагодените исторически факти и романтични елементи са убедително сведени до минимум в авторовия послеслов. Романът подсказва и още една специфика: богомилството или ересите от средновековието могат да са характерни и съзнателно използвани като тема за национална гордост само от български автор. Съпоставени с по-горните румънски топоси, те съществено се различават помежду си. "Романската" жилка, отразяваща гордостта на северната ни съседка, е носителка на своя специфика, неидентична пък с българската. Долният Дунав е обединител на Ронсаровите топоси и разделител по линия на исторически сведения и митове, които го допълват по свой начин в зависимост от географската ширина. "Романското" остава характерна черта за обитателите на север от голямата река, а "богомилското" - за тези от юг.

Под рубриката "Не само вероятно, а факт" в сп. "Отечество" (1976) излиза статия на Любомир Йорданов - за която вече бе споменато по-горе - многократно цитирана от български съвременници по повод на намерената генеалогия на фамилия Ронсар във Френската национална библиотека. Търновският топос се повтаря отново. Появява се и на други места в разширен вариант (Андреевски): … прадядото е от село Капиново край Велико Търново, старата столица на българските царе.[20]

Макар и съвсем кратък, той е обагрен от патриотични мисли (Йорданов) за Вазовите незаличими думи за Паисий и за още по-вълнуващите слова за родината ни, произнесени от героя на Лайпциския процес…[!][21] Радостен от намерения документ, журналистът възторжено градира по възрожденски пристрастията си към изявени личности: поета Ронсар, писателя Вазов и най-сетне Георги Димитров! Националната му гордост минава през известна западна поезия, български романтичен патриотизъм, за да завърши с "героя на нашето време" - време, през което живее и твори. Нагаждането към обстановката и идеологията на управниците в България е току-речи идентична с тази на българския ХІХ в., дори началото на ХХ в., когато западноевропейски интелектуалци - писатели, философи, поети и др. заедно с творчеството си - са схващани като обобщени образи, дори "гении" дали своя принос в развитието на човешкото общество.[22] От друга страна през 70-те и 80-те години на ХХ в. се забелязва засилване на интереса (най-вече чрез преводи) на западната литература. Апелът на Л. Йорданов да се създаде музей на възрожденския литературен титан Ронсар в стародавния престолен Търновград е подет и от други ентусиасти. Така, тогавашният Комитет за култура съдейства за френско-български чествания и реализиране на такава сбирка във Великотърновския университет по случай 1300 годишнината от създаването на българската държава (1981).[23]

В пространството на Интернет и специално в български сайтове се тиражира неизменно българската връзка или търновския корен в контекста на френско-българската история и литература.[24] Статиите за Пиер дьо Ронсар в "Уикипедия" показват различни гледни точки : един от най-важните поети на френския ХVІ век ; възможен произход от семейство, преселило се от България във Франция; потомък на унгарски маркиз от Тракия и т.н.[25] [...]

Прави впечатление, че списанията, отразяващи Ронсаровите топоси, имат нещо общо в тематиката. Ако изключим румънските, които имат литературен характер и авторите им са обладани от идеята за обединена нация, част от останалите са предназначени за школска публика (Училищен преглед, Lumea) или родословия (Родознание. Генеалогия). Честванията през различните години са организирани от академични авторитети и институции както в България, така и в Румъния. Напоследък Великотърновските инициативи от 80-те години бяха изместени от Свищовския фестивал (2009), състоял се под патронажа отново на Министерството на културата, общината и френското посолство. Сами по себе си тези констатации подсказват, че това са "институционализирани" процеси, които не са останали в миналото, и паметта за тях се възпроизвежда според развитието на обществото. Паметта се осъвременява и възпламенява в ХХІ в., когато и двете съседни на Дунава държави станаха пълноправни членове на Европейския съюз. [...]

проф. д.ист.н. Рая Заимова

Институт за балканистика с център по тракология (БАН), 2010

Текстът на статията е със съкращения
Източник - http://balkansbg.eu/bg/content/e-sadarzhanie/96-on-the-banks-of-danube.html  (10/05/2014)

---

[1] Преводът от френски е дело на Румяна Станчева

[2] Bibliothèque Nationale de France, Département des manuscrits occidentaux, pièces originales 2540, dossier 56832, fol 30. Преводът на откъса е по : Йорданов, Л. За българския произход на френския класик Пиер дьо Ронсар. - Отечество, 3, 1976, с. 19.

[3] Gjuselev, V. La guerre bulgaro-hongroise du printemps de 1365 et des documents nouveaux sur la domination hongroise du Royaume de Vidin (1365-1369). - Byzantinobulgarica, 1980, N 6, p. 153-172.

[4] Стиховете са поместени на страниците на пътеписа на Никола дьо Николе (1576): Les navigations peregrinations et voyages, faicts en la Turquie par Nicolas de Nicolay Dauphinoys, seigneur d'Arfeville, Valet de chambre et Geographe ordinaire du Roy de France, contenants plusieurs singularitez que l'Auther y a veu et observé. En. Anvers, 1576.

[5] Burguière, А. L'historiographie des origines de la France. Genèse d'un imaginaire national, in : Annales, N 1, janvier-fevrier 2003, 41-62; Poucet, J. Le mythe de l'origine troyenne au Moyen Age et à la Renaissance: un exemple d'idéologie politique :

http://bcs.fltr.ucl.ac.be/fe/05/anthenor2.html[24. 04. 2010].

[6] Вж. Например стиховете на Луиджи Грото, поместени в история за Скендербег: Gli illustri gesti et vittoriose imprese fatte contra turchi, dal sign. D. Giorgio Castriotto, detto Scanderbeg, precipe d'Epirro. Vinegia, 1584. За формирането на националната митология вж.: Аретов, Н. Национална митология и национална литература. С:

Кралица Маб, 2006.

[7] Abelard, J. Les " Illustrations de Gaule " de Jean Lemaire de Belges. Quelle Gaule? Quelle France ? Quelle Nation ? in : Nouvelle Revue du Seizième Siècle, 13/1, 1995, p. 7-27.

[8] Burguière, А. Op. cit., p. 52-58.

[9] Забравата за него стига дотам, че през 30-те години на ХХ в. гробът му в параклиса е идентифициран всред останалите и поетът е препогребан. По време на Втората световна война манастирът е полуразрушен и впоследствие възстановен. Поради тези причини в наши дни гробът на Ронсар е в парковото пространство, всред зеленина и рози - така, както е било неговото желание изразено в поетична форма - а надгробната му плоча - всред експонатите в музея на манастира.

[10] Андреевски, А. За българския произход на Пиер дьо Ронсар. - Родознание, 1994, № 4, с. 36-38.

[11] За биографията му вж.: http://fr.wikipedia.org/wiki/Guillaume_Colletet

[12] Табаков, Н. Цит. Съч., с. 1683.

[13] Zaїmova, R. À la recherche d'une identité imaginaire. - Études balkaniques, 1, 2007, р. 133-140.

[14] Превод Р. Заимова.

[15] Костов, Л. Обгореното перо. С.,: ОФ, 1967.

[16] Острогорски, Г. Историjа Византиjе. Београд, 1959, с. 492-495. Бълг. изд. "Прозорец", 1999.

[17] Пак там., с. 189 сл.; Битката в Северна Франция датира от 1346 г. и поставя началото на Стогодишната война.

[18] Пак там, с. 198-203.

[19] Шват-Гълъбова, Гр. Haeresis Bulgarica в българското културно съзнание на ХІХ и ХХ век. С: Унив. Изд. Св. Кл. Охридски, 2010, с. 168-176.

[20] Андреевски, А. Цит. Съч., с. 36.

[21] Йорданов, Л. Цит. Съч., с. 19.

[22] Вж. Статиите на Н. Аретов и Р. Заимова в: Природа и общество, Нови изследвания за Жан-Жак Русо. Nature et Société, Nouvelles études rousseauistes. Съст. и ред. Р. Заимова и Н. Аретов. С.: Кралица Маб, 2010, с. 114-138, 167-178.

[23] Андреевски, А. Цит. Съч., с. 38.

[24] Райчевски, Ст. Българи и французи през вековете. - Български дипломатически преглед, 2004-2005: http://www.diplomatic-bg.com/c2/content/view/167/47/ [22. 05. 2010]

[25] http://fr.wikipedia.org/wiki/Pierre_de_Ronsard; http://bg.wikipedia.org/wiki/Пиер дьо Ронсар; http://es.wikipedia.org/wiki/Pierre_de_Ronsard [22. 05. 2010.] Интересно е да се отбележи, че в Уикипедия не попаднах на румънска статия.

ПИЕР ДЬО РОНСАР – ПРИНЦЪТ НА ПОЕТИТЕ

“ТАМ ГДЕ ДУНАВЪТ СТУДЕН КРАЙ ТРАКИЯ МИНАВА”

Пиер дьо Ронсар (1524-1585) е най-великият френски поет от епохата на Ренесанса, наричан Принцът на поетите. Създател на поетичната група „Плеяда“, взела името си от една група от седем антични поети от времето на Птоломей Филаделфийски. Ренесансът по принцип се характеризира с идеализиране на античността и целта на Ронсар е била именно да се напомни за античната поетична група. В Плеядата на Ронсар влизали още Понтюс дьо Тиар, Жоашен дю Беле, Реми Бело, Етиен Жодел, Антоан дьо Баиф и Жан Дора. Тази група обаче изоставила дотогавашната традиция да се пише поезия на старогръцки и латински и започнали да пишат на френски език. Това допринесло за развитието на езика и за неговото изящество. Плеядата създавала дори нови думи, станали част от френския език. В своята Елегия XVI, посветена на Реми Бело, включена в книга на Ронсар "Le Bocage" (Дъбрава), издадена през 1554 г., той описва своя произход, посочвайки като родина на неговите деди място, намиращо се „Там, където Дунавът студен край Тракия минава”. (...Or, quant à mon ancêtre, il a tiré sa race, D'où le glacé Danube est voisin de la Thrace. Plus bas que la Hongrie, en une froide part...) 

Откъсът от елегията звучи така:

„Предците ми дошли са от една държава, 
Где Дунавът студен край Тракия минава. 
Отвъд Унгария е тя....

Добре познат бил там маркиз Ронсар, 
сеньор с имот богат от хора, от земи, от градове и злато. 
От синовете му едно момче сърцато, 
връстници сбрало, взе жадуващи за път, 
повело ги далеч от родния си кът 
и прекосили те земя унгарска, немска, 
Бургундия, Шампан и с храброст старовремска, 
с Филип дьо Валоа развели знамена, 
че тъкмо в ход била със Англия война. 

Младежът за Филип спечелил лаври само, 
та кралят го дарил с имение голямо, 
покрай Лоара – тъй забравил дом, страна... 

Забравяйки за братя и баща, 
на своите потомци дал съдба, 
а на очите мои – светлина...”

(Използвани са откъси от преводите

на Пенчо Симов и д-р Лилия Панова)

Този текст все още предизвиква редица спорове.
          Но само година след смъртта на великия поет неговият приятел и ученик, който му помага в последните години от живота - Клод Бине, публикува през 1586 г. „Слово за живота на Пиер дьо Ронсар – вандомски благородник” (Discours de la vie de Pierre de Ronsard, gentilhomme vendômois). 

Още на първата страница той споменава, че прочутият поет по род е от Унгария и България. Но ако погледнем текста на самия Ронсар, ще видим, че за своя родина е посочил място на Дунава, намиращо се по-надолу от Унгария. 

По този повод прочутият унгарски книжовник и изследовател на въпроса за произхода на Ронсар, Ищван Зцамота, още през 1891 г. изказва предположение, че мястото, от което е дошъл във Франция прадядото на Пиер дьо Ронсар, е гр. Свищов в България – намиращ се на най-южната точка на река Дунав. (Oláh, bolgár vagy magyar eredetű volt-e Ronsard Péter, 1891) 

На оригиналната надгробна плоча на Ронсар в приората „Св. Козма”(днес в музейната сбирка там) е запазен надпис на латински език, който гласи: Cave viator, cave. Sacra haec humus est. Abi nefaste, quam calcas humum sacra est, Ronsardus enim iacet hic. Quo Oriente oriri musae, et Occidente commori ac secum inhumari volverunt. Hoc non invideant qui sunt supertites nec parem sortem sperent nepotes. Obiit VI.Kal.Ian. CƆIƆLXXXV. (Пази се, пътнико, пази се, тази земя е свещена. Върви си, нечестиви, земята, която тъпчеш, е свещена, понеже Ронсар почива тук. Него музите са орисали да изгрее от Изток и да умре и да бъде погребан на Запад. Затова да не му завиждат тези, които са го надживели, нито пък потомците да очакват подобна съдба. Починал на 27 декември 1585 г.) 

Останките на поета са преоткрити през 1925 г. и днес плочата на гроба му е с френски текст, съществено различаващ се от първоначалния. 

Един много подробен обзор за произхода на Пиер дьо Ронсар е издаден през 1985 г. в гр. Монтоар (Montoir) – близо до Вандом, с автор Жан Пол Фернон, който получих с любезното съдействие на г-н Пантелей Цанков – Директор на Евро-българския център в София. 

Появиха се хипотези, в самата Франция, че Тракия е спомената от поета, за да изведе произхода си от родината на великия певец на античността Орфей. Нали Ронсар първо е превеждал древногръцките и латинските поети.

 Сбъркал ли е Пиер дьо Ронсар с географското описание на родното си място? 

Ако търсим отговори на такива въпроси, е добре първо да погледнем във френския енциклопедичен речник Larousse. 
От карта в Larousse се вижда, че римската провинция Тракия някога е достигала до Дунава и че Ронсар, който е познавал класическите произведения на древна Гърция и Рим, е бил прав! 

Невероятно е, но намерихме и веществено доказателство за това.

В манастира „Света Троица” до старата българска столица Велико Търново под камбаните се намира един каменен блок с латински надпис.

Този надпис е от граничен камък на вътрешната граница между Мизия и Тракия и е взет от място, близо до днешния Сухиндол в Северна България. 

          Той гласи: “По нареждане на Август император Цезар Адриан, син на божествения Траян Партийски, внук на божествения Нерва, баща на Отечеството, върховен жрец с трибунска власт 20 години и консул 3 години, Т. Руфин постави границите между Мизия и Тракия.” 

          А по времето, когато е живял прародителят на Пиер дьо Ронсар, в този участък на Дунава, попадащ в границите на префектура „Тракия” в България, е град Свищов. Макар по тази карта в провинция „Тракия” да попада и Силистра (Дръстър), тя винаги се е идентифицирала с по-късно създадената провинция Малка Скития. 

          Неговата история датира от 2000 г. когато І Италийски легион изгражда своята крепост на Дунавския лимес.
          Ако потърсим свидетелство по-близо до времето, когато е живял Пиер дьо Ронсар, можем да се позовем на докладите на един италианец на дипломатическа служба при полския крал Казимир IV Ягелон и при неговия син Йоан Албрехт. Това е Филип Буонакорси – Калимах (Filippo Buonaccorsi Callimachus 1437-1496 г.). В обръщението си към папа Инокентий VIII, публикувано за първи път в 1590 година от Johan Hallaer (Philippi CallimachiExperientis ad Innocentium octavum, pontificem maximum, Genua ortum oriundumque de bella Turcis inferendo oratio, 1490), той пише: „…понеже бях изпратен от краля при Турчина (султана), за да свържа мир и да уредя положението на влашките работи, минах покрай брега на долна Тракия и на Мизия…” Ето, че и 34 години преди рождението на Пиер дьо Ронсар – на Запад, част от десния бряг на Дунава, по българските земи е бил наричан с името Тракия.

          Името Ронсар безспорно е френско и е съществувало още преди първият представител на този род да предприеме пътуването си към Франция. Може би то идва от пламтящите рози (roses ardient), изобразени в един фриз на стената на родния дом на поета – Шато де Посониер, и на камината, която датира от построяването на замъка още от прародителите на поета.

          Не е уместно и да се търси в името Ронсар превод на имената на Търново или село Къпиново, визирайки френската дума ronce (къпина), защото тя се пише по различен начин от името Ronsard, а освен това името на Търново идва от крепост, а не от трън, както и имената на Тур, Турну Северин, Търнава, Турну Мъгуреле и др. Още повече, че Ронсар посочва родното място на предците си на брега на Дунава – там, където той съседства с Тракия. Нещо повече, владетел на Търново по право е българският цар, докато прародителят на поета е описан като „маркиз”, т.е. войвода – управител на крепост. 

Споровете можеха да продължат, ако през 1975 г., преди Коледа, един българин - Любомир Йорданов, не откри във Френската национална библиотека административен документ за родословието на семейство Ронсар, заверен с печата на кралската библиотека. (Документ № 2540 – Досие 56832 (Стари ръкописи), носещ кралски печат и № 30 от кралската библиотека).      В началото на 2010 г., т.е. 35 години по-късно, получих цветно електронно копие на този важен документ, при това носещ и кралски печат. 

 На него четем за прародителя на Ронсар следното : 

     „Бодуен дьо Ронсар от България
     Капитан на унгарците, които той доведе при краля Филип дьо
     Валоа срещу англичаните.”

Това слага край на споровете за произхода на великия френски поет. 

Трябва обаче да подчертаем, че нашата анкета относно българските корени на Ронсар по никакъв начин не цели да „сложи ръка” върху неговата френска идентичност. Както казва проф. Стоян Атанасов, един от българските познавачи на творчеството на Пиер дьо Ронсар: „За нас българските корени на големия френски поет са само поредно доказателство, че всяко търсене на произход неизменно води до откриване на смесици с други култури. В този смисъл смятаме, че Пиер дьо Ронсар може наистина да стане мост между Франция и България. Иска ни се днес неговото име да служи на диалога и срещите между двете култури.”

Лъчезар Тошев, 2013

Статията е със съкращения

Източник  http://toshev.blogspot.com/2013/12/blogpost_31.html (10/05/2014)